10 Септ. 2019

Театърът като цел

Театърът като цел
В театъра на университета участвах в постановка за революцията в Доминиканската република по история на един американски режисьор – Едуард Морган. Беше една студена вечер през Януари, когато влезнах в салона и се запознах с този невероятен човек, който ми разкри красотата на театъра. Всеки от нас се представи и той записа имената ни поотделно. Пиша тези редове, тъй като бях силно впечатлен от начина му на работа и от методите, които използваше за постигане на крайната цел.

Той беше разделил работата си по следния начин: В понеделник ни караше да четем пиесата и ни преценяваше за ролите. В Четвъртък изнасяше много малко теория и ни даваше десетки разнообразни упражнения за актьори. Спомням си едно от тях беше да влезнем в образа на някое животно и да действаме като него. Друго упражнение беше да замразим част от тялото си и да работим само с тази част, която не е замразена. Упражненията, които ни даваше бяха изумителни и ме накараха да разкрия възможностите си на актьор до такава степен, че когато стъпих за първи път на сцената под неговата режисура, не се страхувах от светлините на прожекторите.

В качеството си на професионален режисьор, което беше без съмнение разбрах още, че той винаги се държеше приятелски с актьорите и притежаваше невероятно чувство за хумор. След приключване на работа, обичаше да научава по нещо ново за нас и нашите семейства. Понякога дори си пътуваше с нас обратно към дома. Не обичаше да повишава тон, но когато групата се разшумеше, което ставаше много рядко, защото нещата на които ни учеше бяха наистина интересни, той използваше прости примери и ни казваше, че ако всички запазим спокойствие и се концентрираме върху случващото се, ще можем да се учим един от друг и няма да има нужда да губим от ценното си време. А, все пак то беше важно. Имахме само 2 месеца до премиера. През това време всички осъзнаваха, че трябва да спазват дисциплина и да следят постановката.

Измина един месец и той разпредели ролите. Едуард непрекъснато си водеше записки. Понеже беше американец, пиесата беше написана на английски език. Разбира се, беше се погрижил да ни осигури превод на български, тъй като пиесата щеше да се изпълнява пред българска публика. Eдна от думите “Сепийос”, която се отнася за полицейските автомобили в Доминикана, той подмени с думата “костенурка”, тъй като в България така наричахме модела “Beatle” на Volkswagen и щеше да е по-лесно за разбиране от публиката. Вглеждаше се в детайлите. Работеше с нас непрестанно. Всяка неделя изпращаше информация по електронната поща, какво сме свършили и какво ни предстои да извършим. Когато времето напредна, той изготви списък на актьорите, които работят за да се издържат и направи така, че всички да могат едновременно да работят и да присъстват в неговите часове.

Работната му етика беше непоклатима. Режисьорът беше много целенасочен. Той организира една малка група студенти от специалност Сценичен дизайн да изготвят костюмите за епохата на пиесата и те се справиха повече от отлично. Като за студенти, те бяха надминали очакванията си. Но, те не го направиха, защото им трябваха кредити да се освободят от изпити, а затова защото Едуард повярва в тях и в техните възможности. Той им даде свободата сами да достигнат до крайната цел. Той повярва в актьорите, сценографите, хореографите, в екипа, който отговаряше за осветлението и озвучението на сцената. Повярва във всички, които бяха замесени в пиесата. Но това е защото, той познаваше техниките на общуване и ценеше индивидуализма на всеки от нас. През цялото време беше позитивен и работеше върху грешките ни, работеше от сърце и ни учеше на всичко, което знаеше за театъра и изкуството като цяло. Тогав, за първи път се почувствах артист.

Няма да забравя за ценният съвет, който научих от него. Като актьор, аз трябваше да изпълня няколкоминутен монолог, но бях много притеснен от това да не забравя речта си и да разваля цялата пиеса. И така пет минути преди да започне премиерата, той дойде при актьорите и каза. “Вижте, не става въпрос затова, кой колко е добър на сцената, вие всички сте добри и не забравяйте, че работата ви зависи един от друг. Най-важното е да се поставите в епохата на събитията които са се случили на тези хора и да мислите и разсъждавате, както те са мислили и разсъждавали.” И така аз се поставих в ролята на войника, която ми беше дадена. Обух ботушите на войника, облякох неговата униформа, нарамих неговата пушка и почувствах неговия живот. За първи път разбрах за неговата дилема и затова как той диша и живее. Моят герой оживя и аз погледнах през неговите очи. Така страхът ми от провал се изпари като нагорещена вода. Когато премиерата свърши, Едуард дойде при мен и ми каза: “Ето, виждаш ли, сега вече си актьор. Има и доказателство затова” Пиесата беше заснета.

Така срещата ми с този невероятно талантлив режисьор – Едуард Морган, остана спомен завинаги в сърцето ми. През времето, което работехме, аз се запознах с безкрайно много трудоспособни актьори и хора, които допринасят за осъществяване на магията наречена Театър. Това бяха моите колеги, а днес приятели, които ще уважавам завинаги. Едуард ми доказа, че всяко хубаво нещо, което човек пожелае, може да държи в ръцете си. Разбира се, с цената на наистина здрава работа, състояща се от малки стъпки, изминати всеки ден, качествени методи, прилагани всеки ден и малко любов, която да е като пътеводител към поставената цел.